Feb 20, 2017

Някой ден, когато остарея ...



Има едни такива аромати, които се запечатват в главата ти. Като аромата на море, за който изведнъж се сещаш  в студена зимна вечер или аромата на парфюма на любим човек по кожата ти в гореща лятна нощ. Днес обаче ще пиша за аромата на току-що изпечен хляб или все още топли сладки с масло и ванилия, а може и  от онези  с джинджифил и канела.

Понякога ми се иска да остарея. Да, съвсем сериозно. Мисля, че знам защо. Може би защото знам как точно искам да остарея. И тук не очаквайте мъдри фрази от типа на – някои остаряват като катедрали, други като галоши. Не че не е точно така, въпреки че напоследък катедрали все по-малко, а галоши - на всяка крачка. 


Аз съм съвсем наясно как искам да остарея, до най-малките детайли. Представете си едно такова място-комбинация от Тоскана и Бали и някъде там....на една калдаръмена уличка - малка и уютна пекарна . 

Моята, както вече може би се досещате, ще бъде на не повече от двайсетина  метра от брега на морето, другояче не би  могло и да бъде. А на още не повече от десетина метра, някъде там, ще бъде и симпатичната ми непретенциозна къщичка на плажа,  с три сламени чадъра отстрани. Двата са за шепа приятели, вече дори знам кои са - поименно, като в онзи стар  виц. След като отдавна имат място в сърцето ми, ще се намери и под чадъра ми.          


Под третия чадър може да ме мернете мен- как си стоя  и се  взирам в безкрайността на морето, заслушана в шума на вълните и вдишвайки аромата на море.
Или пък на любим човек. Такъв, в  аромата на който изведнъж побираш целия си свят и когато се сгушиш в него, ти става толкова уютно, че не смееш да помръднеш, да не би случайно вълшебството да  изчезне!



Всъщност, хората са като  ароматите . Има такива, които се запечатват в главата ти завинаги и дори и времето не може да ги изтрие. За щастие.  Останалите са просто временно пребиваващи в сърцето ти и дори не си заслужава да пишем за тях.