Има едни такива аромати, които се запечатват в главата ти.
Като аромата на море, за който изведнъж се сещаш в студена зимна вечер или аромата на парфюма
на любим човек по кожата ти в гореща лятна нощ. Днес обаче ще пиша за аромата
на току-що изпечен хляб или все още топли сладки с масло и ванилия, а може и от онези с джинджифил и канела.
Понякога ми се иска да остарея. Да, съвсем сериозно. Мисля,
че знам защо. Може би защото знам как точно искам да остарея. И тук не очаквайте
мъдри фрази от типа на – някои остаряват като катедрали, други като галоши. Не
че не е точно така, въпреки че напоследък катедрали все по-малко, а галоши - на
всяка крачка.
Аз съм съвсем наясно как искам да остарея, до най-малките
детайли. Представете си едно такова място-комбинация от Тоскана и Бали и някъде
там....на една калдаръмена уличка - малка и уютна пекарна .
Моята, както вече
може би се досещате, ще бъде на не
повече от двайсетина метра от брега на
морето, другояче не би могло и да бъде.
А на още не повече от десетина метра, някъде там, ще бъде и симпатичната ми
непретенциозна къщичка на плажа, с три сламени
чадъра отстрани. Двата са за шепа приятели, вече дори знам кои са - поименно,
като в онзи стар виц. След като отдавна
имат място в сърцето ми, ще се намери и под чадъра ми. Под третия чадър може да ме мернете мен- как си стоя и се взирам в безкрайността на морето, заслушана в шума на вълните и вдишвайки аромата на море.
Или пък на любим човек. Такъв, в аромата на който изведнъж побираш целия си
свят и когато се сгушиш в него, ти става толкова уютно, че не смееш да
помръднеш, да не би случайно вълшебството да
изчезне!
Всъщност, хората са като
ароматите . Има такива, които се запечатват в главата ти завинаги и дори
и времето не може да ги изтрие. За щастие.
Останалите са просто временно пребиваващи в сърцето ти и дори не си
заслужава да пишем за тях.
